A mark, a yen, a buck or a pound
Is all that makes the world go around
That clinking, clanking sound…
В историята на човечеството всичко – абсолютно всичко! – опира до притежанието (парите) и територията, върху която се простира влиянието (властта). Тъжна част от нашата реалност и постмодерната еклектика на XXI век е изличаването на всякакво усещане за мярка, атрофирането на сетивата, изопачаването на представите да стойност и тенденциозното убийство на мозъчни клетки, с които най-популярната и могъща индустрия за забавления култивира безропотната олигофрения на няколко поколения млади хора, постепенно превръщащи се в съвестни потребители на псевдо-изкуство.
Извън арт-киното, което от самото рождение на филмите е предпочитано от ограничен кръг мислещи фенове, машините за блокбастъри се грижат непрестанно за създаване на нови и нови епохални „платна”, които вече няколко десетилетия са любим junk food за милионите затлъстели мозъци на средностатистическото население в цял свят.
И ако Marvel и DC са отговорни за комиксовите „сериали”, то аз лично съм смъртно обидена на Disney за тоталното безочие, с което опропастиха света на култовата сага „Star Wars“. Защото всичко опира до парите и влиянието! „Къщата на мишката” направи всичко възможно да си купи – честно и почтено – „златна” поредица и имат намерение да я изстискат докрай. Начинът е „spin-off”-чета и нови епизоди до припадък – дори когато или особено когато се оказват никому ненужни…
И понеже споменах „смърт”, нали си спомняте онзи епохален момент в епизод VII, който разтърси сетивата на всички die hard фенове – с нахаканото момченце, което прониза собствения си баща? Не, Хан Соло не бе убит тогава – това сториха много успешно Катлийн Кенеди и Рон Хауърд със „Соло: История от Междузвездни войни“. Двамата всъщност направиха голяма услуга на Крис Милър и Фил Лорд, защото всички вече се чудят с какво точно тяхната версия на филма е ядосала продуцентката и дали нямаше да бъде по-сполучлива. Ако трябва да съм абсолютно честна обаче, след като видях резултата от обединените усилия да се похарчат безкрайна цифра милиони в името на други милиони приходи, вече не ме е грижа за „какво би станало, ако”…
Тъжното или по-скоро трагичното в цялата ситуация е как за първи път в живота си не бях никак, ама никак ентусиазирана, че влизам в киносалона, за да гледам история от вселената на „Междузвездни войни“ – ако този факт беше известен на моето тийнейджърско „аз” в ранните 80-те, когато родителите ми ме заведоха за първи път да видя началото на сагата и аз безпаметно се влюбих в нея, щях да се самобичувам за богохулство! През целия си съзнателен живот не би ми хрумнало, че е възможно да се стигне до там да нямам желание да видя „Star Wars“ филм. Отидох без да съм гледала трейлъри, в опит да се освободя от всички очаквания – и дори не можах да намразя резултата, който видях на екрана. Първото впечатление от „Соло: История от Междузвездни войни” беше за безсмислен, на места даже скучен „drag”. И щях да остана тотално безразлична, ако не ме беше вбесило безочието на създателите на филма, които искат да пробутат това… нещо за „първа среща с младия Хан Соло”.
Най-важният елемент в кошмарно объркания пъзел е кастингът. Всички имахме сериозни съмнения, че Олдън Ерънрайх би влязъл адекватно в ролята на прочутия нахакан и безскрупулен чаровник – и те се оправдаха. Дори на хората, които не разбират от кино, им е ясно отдавна, че това момче не може да играе, но Катлийн и компания трябваше да си направят експеримента докрай, за да убият филма.
Срещнахме един обикновен, изпразнен от харизма персонаж, който може да се стори чаровен само на зрители, които не са чували за Хан Соло; който си каза репликите и изигра екшън-сцените и до края на филма не видяхме никакво развитие у него – минаваше през срещите с другите герои на сюжета и важни същества в живота му, (може би) трябваше да има интригуващи епизоди, но нищо не се случи на емоционално ниво, нито у него като герой в собствената му история, нито у нас като зрители. За мен тази „версия” на Хан Соло ще си остане абсолютно непозната и „обещанието” за още един-два епизода, посветени на неговата младост, провокира само скептичната ми усмивка на безразличен наблюдател – ако има с какво да ги финансират…
Елементът второстепенни герои – още една голяма грешка е вкарването на „майката на драконите” Емилия Кларк в актьорския екип. Девойката също не става за актриса (до известна степен е по-трагична от Ерънрайх), но и не бих казала, че има кой знае какъв драматургичен материал, с който да работи. Взаимодействието между нейната героиня (сърдечна тръпка на Хан) и бъдещия любим комарджия на Галактиката е лишено от всякаква химия (колкото и да не обичам тази дума!) и дори ти става безразлично дали ще ги гледаш двамата на екрана – а това винаги е най-лошата характеристика за една творба, да провокира безразличие.
Доналд Глоувър като младия Ландо Калризиан не беше безкрайно лош, защото постига известна прилика с образа, който познаваме в изпълнение на Били Дий Уилямс, но тоталното „олекване” на ролята идва от сюжетната нелепица, според която той трябваше да спасява своя втори пилот – уж-влюбен-в-него женски робот-феминист с бунтовни идеи за равни права на изкуствения интелект. How fucking weird is that? Появата на Пол Бетани в злодейска роля също беше доста meh-момент и не ми е нужно обяснението, че този персонаж бил замислян като CGI, пък в последния момент е ре-кастнат и пресниман – недостоверен и предвидим, не работи за сюжета и освен че има готини кинжалчета (както си говорихме в подкаста Inglourious Kunts), май с нищо друго няма да бъде запомнен.
Единственият приятно готин и възможно най-пълнокръвен персонаж, без да е изключение от общия знаменател „двуизмерност”, е този на Уди Харелсън – дързък, смел, но и внимателен към рисковете измамник, от който младият Хан може да се поучи. Скучно ми е да губя време – и вашето, и моето – в коментиране на фен-сървис моменти, на които нърдове без по-интересни занимания биха се изкефили. Истина ви казвам, могат да бъдат пренебрегнати с лека ръка, даже единият е свръх-самоцелен (но за подробности по темата може да се вслушате в аргументираните думи на Бла, когато се появи епизодът-„храна” на Inglourious Kunts).
„Соло: История от Междузвездни войни” може да бъде наречен приключенски филм, но му липсват драматургична искра и магнетични герои. Може да бъде (п)оставен като глава в космическата опера, измислена преди повече от четири десетилетия от Джордж Лукас, но само ако бъдат изтрити всякакви асоциации с вече познати лица и събития.
Чувствам се обидена от факта, че Лорънс Каздан (дебютирал като автор на 31 години със сценария на най-любимия ми епизод V – „Империята отвръща на удара”) застава с името си зад този филм-недоразумение и съм склонна да отдам целия негативен „кредит” на сина му Джонатан, съавтор в престъплението. И най-вече – не мога да простя на Рон Хауърд и на Катлийн Кенеди, че провалиха едно (потенциално) добро обещание с грешни решения във всяко отношение по адрес на този филм.
Най-заслужената награда би била тотален провал в боксофиса и отказ от проектоплановете за следващи два филма, посветени на Хан. Но наивността ми не се простира дотам – зная, че ще има милиони хора, които ще отидат да видят „Соло: История от Междузвездни войни”, независимо от отзивите за неговата неадекватност, и касичката на компанията отново ще дрънчи на пълно от златото на излъганите надежди. И ако вярвах в клетви, бих пожелала на всички достойни наследници на чичо Скрудж да се задавят с безценните си монети! Амин! R.I.P Хан Соло…